Кал

Скъпи Тео---

През месеците той беше драг, мил, скъп, накрая мой… Еволюцията беше неловка но и неизбежна, жертвите – неподготвени за набъбващите намерения, и лесна плячка на наивна надежда. Нямаше какво да се направи -     веднъж станал нейн той и такъв си остана. В последното писмо разменено между двамата, Теодор се беше определил като „нетърпелив“, „идващ“, „зовящ“, докато Катя го заклейми просто със - „закъсняващ“.

Нямащ те Тео---

Добре че имаше хартия в бюрото, а намачканите листове едва балансираха растящата купчинка в ъгъла. Катя хвърляше обидните чернови зад бюрото за да не може да ги вижда. Евентуално щеше да се наложи да изгори цялата стая за да ги заличи от съществуване, не беше против. Нямаше да й липсва.

Нямаше нищо нейно тук, в това чуждо село, кое да ми липсва, каза си тя. Бебето викна от другата стая, като че чуло, като че на инат.

Катя издиша, но докато бедрата й успеят да реагират на звука и я повдигнат от стола, някой вече беше взел Васил в ръце. Ооооо, мъничкият ми, чу се през вратата. Нямаше ни значение, ни начин да разбере кой е – цялото село се бе изредило да дудне на бебето, раздавано от ръка на ръка. Някои дори имената си не казваха на майката, само на бебето шепнеха тайно, като в изповедалня – изтерзано, искащо, интригуващо. Баеха обети и обещания, обзети от боязън и блян.

Бръщолевици, би се разгневила някога Катя. Но гневът без очевидец нямаше огнище, като писмото й - без прицел, остана просто празен лист.

Тео—

*

Беше излезнала боса от гората.

Скъпи Т—

„Кой това?“

„Да не е-?“

„На Тодор момичето.“

Сянката изрева като обсебена. Кал между пръстите, по петите, в полите, в зениците й сякаш чак бе влязла мърсотия и мрак. Бабите се дръпнаха леко назад. Жена да беше, да можеха да я надвият, но туй диво, изкривено тяло, изнизващо се през дърветата като змия, болнаво… Знаеха те какво има в тая гора, и какво дебне който го беше видял.

Но пък имаше и кръв по ръцете й, и полата скъсана. Пък къде без плът, кръв да има?

„Пълзяла, да не е?“ обади се леля Петя, най-младата, и се приближи.

Момичето се изви като див кон, усетил заплаха, хрипащо и подозрително. Беше се подпряла с една ръка на дървото, дишаше тежко, другата ръка под корема. И щом пристъпи леко назад, видяха що пазеше.

„Мале… виж.“

И трите скочиха да й помогнат. Дори дявол да беше, живот имаше там.

Скъпи—

А тя викаше, и колкото повече се опитваха да й помогнат, толкова по-високо кънтеше из кривите улици. Беше дълго след здрач, и в тъмното гласът й звучеше като кървава клетва, носеща се с вятъра над покривите.

Докато успяха да й помогнат да седне, цялото село се беше събрало да гледа и да чака чудото да дойде. Ала нищо не излезе тая нощ, ни бебе, ни обяснение се появи от гората, само лудото момиче с натъртени колена и клонки в косата.

Сякаш беше си забравила езика по пътеката даже и колкото и да я питаха какво е станало, само през зъби хъскаше. Ако не беше обещанието за живот в корема й щяха да я върнат обратно по-пътеката, от където беше дошла. Обсъждаха дълго какво да правят, докато леля Петя забеляза че момичето изръмжаваше ниско всеки път що някой каже Тодор. Теодор, вероятно искаше да поправи, спомняйки си колко той мразеше да сдъвкват името му.

„С Теодор ли беше, мила?“ пита я леля Петя.

Въпреки че все още бе стиснала зъби, Катя най-накрая кимна, съвсем по човешки. Очите й дори срещнаха тези на Петя, а дишането ѝ се успокой за секунда.

„Катерина си? От Попово?“

Кимна пак. Тя беше. Спогледаха се всички, очите им потъмнели, главите сгушени като на погребение и като че инстинктивно се отместиха от пътя на висок възрастен мъж, все още с костюм въпреки късния час. Така бащата на Тео видя снаха си за първи път, седнала в калта, ръцете й леко разперени, готова да се защити ако трябва. Нещо мина през нея щом го погледна. Лицето й се сгърчи за миг, мокра вадичка си проправи път по мръсната й буза, а очите й заблещукаха в тъмното сякаш предаваха морзов код. Тъй стояха втренчени известно време, без никой да посмее да продума.

„В къщата,“ каза тихо свекъра най-накрая. „Хайде,“ махна с ръка и тръгна надолу по улицата.

Къщата трябваше да е нейна и на Тео. За младото семейство - сватбен подарък със закъснение. Подготвяли я бяха цяла година, от сватбата насам, в очакване. Сега беше нейна. Сега щеше да я дели с друг мъж. Катя нямаше съмнение че бебето е момче, а то мръдна леко в нея при мисълта, намествайки се в тялото й.

Можеше и да е хубава къщата, но Катя не разбра дълго време. Едва влезнала в двора, очите й фиксираха катурнатият дъбов ствол направен на пейка в средата на градината. И веднъж седнала там, връщане нямаше. Някой изкара вода да я измие. Друг донесе храна. По-смелите се опитаха да я убедят да влезе вътре, но бързо се отказаха. Не че и яде момичето, но храната можеха просто да я оставят до нея като на бясно куче без да я приближават. Леля Петя остана последна, поседя до нея за малко, остави храната до нея и преди да си тръгне намери на момичето няколко одеала и възглавница.

„Утре ще дойда пак, да знаеш. През шест къщи вляво съм, не е далече.“ Не получи отговор но не спря. „Рано заран ще дойде и едно момче, Димо се казва, оправя градината и утре му е ред, ама не го мисли – тебе няма да те закача,“ увери я и после, повече на себе си, измърмори, „Със сигурност някой ще му вдене до тогава коя си.“

Катя спа в градината цяла нощ и всяка следваща за две седмици. Гризеше от храната като катеричка и гледаше вятъра в дърветата.

„В какво внимава толкова?“ шушна на другата сутрин Димо.

„А ти пък какво - да не изпуснеш и ти нещо?“ смръщи се леля Петя.

„А?“

„Какво ‚а‘? Не е мръднала от вчера, какво я гледаш все едно ще побегне?“

„Ами..“ заекна момчето.

„Ами-ами, гледай си морковите и трай там.“

Димо разчовърка леко пръстта с лопатата, но колкото да спечели време.

„А Теодор?“ пита тихо.

Леля Петя продължи да мие ябълките на мивката. „Какво за него?“

„Нямаше го?“

„Да не го виждаш някъде? Е, значи няма го.“ Умѝ и втора ябълка и един дебел червен домат за обедна салата. Хлябът и сиренето беше донесла от дома си.

-

Катя избута листа далеч от себе си и стисна зъби, писалката напукващата се от напрежението в ръката й.

Васил изрева от другата стая. Чисто и равно, почти като въпрос. „Цивилно бебе“, казваха съседките, „не е от тука“, шеговито. А и всичките се бяха изредили да го дундуркат. Пък и мъжете им и те. След първия ден Катя премести кушетката в антрето – който влезе да го взима, да го носи, да му пее колкото иска. Тя можеше само да го храни. Пък и там - по малко, и на рядко.

"На кой ги пише тия писма?" някой смъмри. Нямаше място на село за глезотии, за писаници, да не си поп че пишеш толкова, голямо писане, но няма да те изхрани, я ела да помогнеш с доматите. Знаеше ги Катя тия приказки, и в нейното село така говореха, и нейният баща така викаше.

"Нищо, остави я да пише." Туй беше на Тео баща му. Само той ѝ даваше хартия и мастило. Знаеше той на кой пише, та как да я спре ако имаше възможност за отговор. Остави я да пише, на който попита викаше, с боязън, от далече, едва я бе докоснал веднъж, без да иска, че ако туи момиче е истина, всичко ще е, а ако е - къде е Тео и какво беше в тая гора?